Постоянни и променливи резистори
Резисторите (наричани понякога съпротивления) са най-използваните елементи на електронните схеми. Те служат главно за установяване на големината на тока, протичащ по електрическите проводници, или на напреженията в определени точки на електронната схема.
Обикновено резисторите се изработват чрез нанасяне на въгленова емулсия върху керамичен корпус, а по-рядко - чрез навиване на съпротивителен проводник. В зависимост от състава на емулсията или от дължината на навития проводник резисторът може да има различна стойност на съпротивлението си, което се измерва в омове (ОМ).
Произвежданите резистори имат стандартизирани стойности на съпротивлението, като градацията зависи от толеранса на резистора. Колкото по-малък е толерансът, толкова по-близки трябва да бъдат съседните номинални стойности, за да се покрие целият обхват от съпротивления.
Стойността на съпротивлението се означава върху всеки резистор или с цифри, или чрез код от цветни линии (пръстени). В първия случай се отпечатва число, като обикновено за съкращаване на броя на знаците десетичната запетая се заменя с буква, определяща тегловния коефициент кило (х 1000) – к, мега (х 1 000 000) - м.
Ако резисторът има върху корпуса си три цветни линии (понякога на малко разстояние от тях има и четвърта), той е означен чрез цветен код. Първите две точки отговарят на поредните цифри на стойността на съпротивлението в омове, третата определя броя на нулите (разрядите) след тези две значещи цифри, а четвъртата толеранса. Например резистор със съпротивление 82 КОМ = 82 000 ОМ и толеранс 10% ще има върху корпуса си следните линии: сива (8), червена (2), оранжева (000) и малко по-нататък – сребриста.
Резисторите могат да се свързват помежду си паралелно или последователно. При последователно свързване резултатното съпротивление е равно на сумата от съпротивленията на свързаните резистори. Ако резисторите са свързани паралелно, реципрочната стойност на резултатното съпротивление е равна на сумата от реципрочните стойности на съпротивленията на свързаните резистори.
Използвайки тези зависимости, могат да се създават комбинации от резистори с цел получаване на желаната стойност на съпротивлението.
Информация за изчисляване стойността на съпротивлението при паралелно и последователно свързване може да намерите тук.
Друг важен за резисторите параметър е възможността им за натоварване, т.е. максималната мощност, която може да бъде отделена в тях, без да се повредят. Тази мощност се измерва във ватове (W). Тя зависи преди всичко от размерите на резистора и е толкова по-голяма, колкото по-голяма е повърхнината му. Произвеждат се резистори с мощност 0,125; 0,25; 0,5; 1; 2, 3 и 5 W. За по-голяма мощност се произвеждат само резистори със стойности, каквито са необходими в типови радиотелевизионни схеми.
Резисторите могат да се свързват последователно или паралелно за увеличаване на максималната допустима мощност, която и при двата вида свързване е равна на сумата от допустимите мощности за съставящите резистори, ако стойностите на съпротивленията им са равни или близки. В противен случай резултатната допустима мощност е малко по-голяма от мощността на резистора с най-малко съпротивление при паралелно свързване или на този с най-голямо съпротивление при последователно свързване.
Освен резисторите с постоянна стойност на съпротивлението в електронните схеми често се използват резистори с променливо регулируемо съпротивление, наричани обикновено тримери или потенциометри.
Променливи резистори са необходими, когато е трудно да се подбере определена стойност на съпротивлението (напр. при настройката на честотата на генератора на звука в електронния звънец) или когато е необходимо периодично регулиране на схемата чрез промяна на съпротивлението (напр. за промяна на силата на звука от високоговорителя на радиоприемника).
Съществуват различни потенциометри. Донастройващ потенциометър (тример-потенциометър), предназначен за еднократно (или рядко извършвано) регулиране. Останалите се използват, когато се предвижда непрекъснато регулиране на работещото устройство от потребителя - напр. на силата на звука във високоговорителя на радиоприемника.
Съпротивлението на потенциометрите се променя чрез кръгово или линейно преместване на плъзгача. За точно регулиране се използват т.нар. хеликоидални потенциометри с 10 пълни завъртания. Както и постоянните резистори, потенциометрите имат определен толеранс. Освен това те могат да имат и различни характеристики на регулирането, означавани с буквите А, В и С. В линейните потенциометри (означавани с А) нарастването на съпротивлението е правопропорционално на ъгъла на завъртане, в логаритмичните потенциометри (означавани с В) съпротивлението нараства отначало бавно, а след това по-бързо, а в експоненциалните (означавани с С) - обратно.
В електронната схема потенциометърът може да изпълнява ролята на делител на напрежение. Тогава се използват и трите му извода, като разделяното напрежение се подава на целия резистор (изводи 1 и 3), а частта се снема чрез плъзгача (изводи 2 и 3 или 2 и 1).
Потенциометърът може да се прилага и като регулируемо съпротивление. Тогава се използват само два извода - от плъзгача (2) и един от крайните, като се препоръчва неизползваният извод да се свърже накъсо с плъзгача. При нелинейните потенциометри от тип В и С посоката на промените на съпротивлението и характеристиката на регулируемия резистор зависи от това, кой извод ще бъде свързан с извода от плъзгача.
Кондензатори
Кондензаторите представляват електронни елементи, които имат свойството да натрупват електрически заряд, наречено електрически капацитет. Заедно с резисторите те са най-често използуваните елементи в радиоелектронните схеми и устройства. Капацитетът на кондензаторите се измерва във фаради (F), а по-точно обикновено в подразделенията им, многократно по-малки - пикофаради (1 pF = 0,10 –12 F), нанофаради (1 nF = 10 –9 F) и микрофаради (1 MF = 10 –6 F). Най-малките използвани капацитети на кондензаторите са единици pF, а най-големите достигат няколко хиляди MF.
Отделните типове кондензатори се различават значително по външен вид - в зависимост от технологията на изработване, капацитета и максималното напрежение, до което може да бъде зареден даден кондензатор без опасност от пробив на изолацията между електродите. Това напрежение се измерва във волтове (символ V). По принцип колкото по-големи са капацитетът и пробивното напрежение, толкова по-големи са размерите на кондензатора. Това твърдение обаче е валидно само в рамките на определен тип кондензатори, изработени по еднаква технология.
Произвеждат се следните главни типове кондензатори.
1. Керамични, които се изработват по методите на праховата металургия - чрез наслояване на метален прах върху двете страни на керамична плочка с малки размери. Тези кондензатори имат малък капацитет (1-1000 pF), но задоволителни електрически параметри.
2. Феритни, които по външен вид са подобни на керамичните, но имат значително по-голям капацитет (1 -100 nF) при същите размери. Те обаче не са достатъчно точни и капацитетът им зависи силно от температурата на околната среда, ето защо не могат да се използват в схеми, чиито експлоатационни характеристики зависят силно от капацитета на кондензатора.
3. Монолитни - във форма на малък паралелепипед. Те имат незначителен капацитет (100 pF - 1 nF) и добри електрически параметри, обаче са относително скъпи.
4. Слюдени - близки по параметри до керамичните, но произвеждани в много по-широк обхват на капацитета (33 pF - 10 nF).
5. Лентови, чиято конструкция представлява две ленти от алуминиево фолио, разделени от изолационен слой, плътно навити и затворени в цилиндричен корпус. В зависимост от материала на изолационния слой тези кондензатори могат да бъдат хартиени (каквито вече не се използват в практиката), стирофлексни (с означение KSF), полиестерни (с означение KSE). Разновидност на последните са кондензаторите MKSE, в които двете ленти от алуминиево фолио са заменени с полиетиленово фолио, метализирано от двете страни. Благодарение на това те имат неколкократно по-малки размери при същите стойности на капацитета и пробивното напрежение. Лентовите кондензатори се произвеждат с най-широк обхват на капацитета - от 10 pF до 10 MF. В зависимост от нуждите изводите им могат да бъдат изведени осово или паралелно странично.
6. Електролитни, които се характеризират с относително големи стойности на капацитета при малки размери.
Електролитните кондензатори са лентови кондензатори, чийто изолационен слой е създаден в резултат на електролизни химични процеси.
При работа на схемата винаги трябва да се спазва означената на корпуса на кондензатора полярност, т.е. изводът с означение "+" (или без означение) трябва винаги да има по-високо напрежение, отколкото изводът с означение "-". Полярността на електролитните кондензатори се означава и на схемите. Електролитните кондензатори имат много по-големи толеранси на стойностите на капацитета (от -20 до +50%) и са чувствителни при експлоатация при ниски температури (под 0°С).
Номиналните стойности на капацитетите на кондензаторите са идентични на номиналните стойности на съпротивленията на резисторите. Цифровите означения, отпечатвани върху корпусите, също са идентични: напр. надписът 4n7 означава 4,7 nF,а 330 или ЗЗОp означава 330 pF.
Правилата за свързване на кондензаторите с цел получаване на други стойности на капацитета са обратни на тези за резисторите. Резултатният капацитет на последователно свързани кондензатори е сума от капацитетите им. При паралелно свързване се сумират реципрочните стойности на капацитетите.
Индуктивни елементи – бобини, дросели и трансформатори
Индуктивните елементи са много разнородна група електронни елементи. Чрез тях в схемите се използва явлението възникване на електромагнитно поле около проводник, по който протича електрически ток.
Най-простите индуктивни елементи са бобините - те представляват намотки от навити върху някакъв корпус определен брой навивки от проводник с подходяща проводимост.
Тези елементи се характеризират с идуктивност - т.е. способност за натрупване на енергия във вид на електромагнитно поле, така както кондензаторите имат способност да натрупват електрически заряд - енергия във вид на електростатично поле. Индуктивността се измерва с единицата хенри (Н) и подразделенията - микрохенри (MН) и милихенри (mН).
Индуктивността на бобината е правопропорционална на квадрата на броя на навивките и зависи от размерите и формата, начина на навиване и др. Ако бобината е навита върху сърцевина от феромагнитен материал (кобалт, желязо, никел) или ферит (сплав, съдържаща частици от феромагнитен материал), индуктивността и може да бъде неколкокоатно (дори няколко хиляди пъти) увеличена. Този ефект е следствие от способността на посочените материали да концентрират електромагнитното поле и по този начин многократно да увеличават свързаната с това поле енергия.
Поради относително рядкото им използване и разнообразните изисквания индуктивните бобини не се произвеждат серийно. Във всеки отделен случай, включително и за любителски цели, те се изготвят във вид, подходящ за конкретното приложение. Тъй като индуктивността на бобините зависи от много фактори, в описанието на схемите се дават видът на сърцевината, броят на навивките, начинът на навиване и диаметърът на проводника.
Индуктивните бобини се използват във филтри и трептящи кръгове (резонансни контури) заедно с кондензатори, както и като датчици за електромагнитно поле. Друго важно приложение на бобините е разделянето на постоянния от променливия ток. При подобно приложение те се наричат най-често дросели.
Много важни индуктивни елементи са трансформаторите. Те се състоят от две или повече намотки, навити върху обща сърцевина.
Благодарение на това магнитното поле, възникнало в резултат на протичането на електрически ток през една от намотките, наричана първична, въздейства върху другата, наричана вторична, като индуктира в нея електродвижещо напрежение. Чрез трансформаторите е възможно понижаване или повишаване на променливо напрежение, като при това се осигурява галванично разделяне на двата токови контура. Следователно те са необходими в почти всички електронни схеми и устройства, захранвани от мрежата с напрежение 220 V, и представляват основен елемент на нискочестотните усилватели.
Степента на увеличаване или намаляване на напрежението се определя от коефициента на трансформация, който е равен на отношението на броя на навивките на първичната и вторичната намотка. Ако например коефициентът на трансформация е 20:1, то и изходното напрежение ще бъде двадесеткратно по-ниско от входното, а токът, снеман от вторичната намотка, ще бъде почти двадесеткратно по-голям от тока, протичащ през първичната намотка. Тези отношения обаче ще бъдат спазени при условие, че общата мощност, пренасяна чрез трансформатора, т.е. сумата от произведенията на токовете и напреженията на всички намотки, изчислени във волтампери (VA), не превишава стойността на допустимата мощност - важен параметър за всеки трансформатор. Тази мощност пък зависи преди всичко от размерите на сърцевината. Следователно колкото по- голям е трансформаторът, толкова повече може да се натоварва.
Полупроводникови прибори – диоди, транзистори, интегрални схеми и тиристори
Функциите и свойствата на електронните схеми се определят главно от полупроводниковите прибори. Тук ще бъдат разгледани най-важните им свойства.
Полупроводниковите диоди имат свойството да провеждат ток само в една посока. Ето защо те се използват в усилвателите като изправители на променлив ток или като прагови (ограничителни) елементи, които например позволяват протичането на ток през веригата, в която са включени, когато напрежението върху тях надвиши определена стойност.
Диодите имат два извода - анод и катод, като катодът се означава обикновено на корпуса с чертичка или точка. Ток протича през диода (винаги от анода към катода) само тогава, когато напрежението на анода е по-голямо от напрежението на катода с определена стойност, наричана напрежение на отпушване. Това напрежение зависи от вида на полупроводника, от който е изработен диодът. За силициев диод то е около 0,7V, за германиев - около 0,3V. За изправяне се произвеждат различни диоди. За токове до 1А се използват диоди със средна мощност (напр. 1N4001), чиито размери са ставними с главичка на кибритена клечка. В изправителните схеми за токове от порядъка на 100 А работят мощни диоди с размерите на кибритена кутийка.
Съществуват и т.нар. ценерови диоди (стабилитрони). Те работят в областта на пробива, следователно провеждат ток в посока, обратна на посоката на провеждане при обикновените диоди (в нормалната посока на провеждане двата вида диоди имат подобни свойства).
Напрежението върху ценеровите диоди е равно на пробивното им напрежение независимо от посоката на протичащия през тях ток. Това явление се използва в електронните схеми за стабилизиране на захранващото напрежение. Основен параметър на стабилитроните е пробивното им напрежение, наричано напрежение на стабилизация. Номиналните стойности на това напрежение са същите, както за съпротивлението на резисторите, и се дават в означението на диода във вид на число, в което запетаята е заменена с буквата V. Например диодът ЗV6 има напрежение на стабилизация 3,6 V.
Други полупроводникови прибори, които изпълняват ролята на електрически вентили (както диодите), са тиристорите и триаците (симетричните тиристори). Те обаче, за разлика от диодите, са управляеми вентили - моментът на включването им зависи не само от разликата между напреженията на анода и катода, а главно от стойността на напрежението, подавано на третия, управляващия електрод.
Благодарение на това си свойство тиристорите и триаците могат да се използват за включване на захранването във вериги както за постоянен, така и за променлив ток. Тиристорите провеждат ток (след включване чрез управля ващия електрод) само в едната посока, а триаците - и в двете.
Основните параметри на тиристорите и триаците са допустимият провеждан ток и максималното обратно напрежение.
Транзисторите могат да усилват сигналите и да изпълняват ролята на електронни превключватели. Те имат три електрода: управляващ – база (В) и два, включени във веригата на управлявания ток - емитер (Е) и колектор (С).
В зависимост от посоката на тока в управляваната верига транзисторите биват от тип РNР или NPN. В практическите схеми се използват голям брой типове транзистори, които се различават по параметрите си: бързодействие, допустим провеждан ток, максимална мощност, пробивно напрежение. Напоследък се произвеждат изключително силициеви транзистори (NPN), които имат подобри параметри за потребителите от германиевите.
Най-съвременните електронни полупроводникови прибори са интегралните схеми, които всъщност представляват схеми от много транзистори, резистори и диоди, изработени в един кристал от - полупроводников материал и затворени в един корпус с много изводи. За разлика от единичните прибори интегралните схеми представляват функционални елементи, предназначени за изпълнение на определени функции с по-широко или по-тясно приложение.
Интегралните схеми се делят на аналогови, наричани също линейни (операционни усилватели, усилватели на мощност, радио- и телевизионни схеми, стабилизатори на напрежение, както и групи от няколко транзистора в общ корпус) и цифрови, предназначени за реализиране на логически функции. Обикновено интегралните схеми са затворени в пластмасов корпус с формата на паралелепипед и с 8, 14, 16 или повече избоди. По- рядко те се поставят в кръгъл корпус, подобен на корпусите на транзисторите.
Оптоелектронни и термоелектронни елементи
Важни градивни елементи в любителските електронни схеми са полупроводниковите прибори, чувствителни към светлината или излъчващи светлина - т.нар. оптоелектронни елементи, както и термоелектронните елементи, чувствителни към измененията на температурата (напр. термисторите). С такива прибори могат да се изграждат схеми с интересни и полезни за практиката свойства.
Чувствителни към светлината оптоелектронни елементи са фоторезисторите, фотодиодите и фототранзисторите.
Фоторезисторите представляват полупроводникови резистори, чието съпротивление намалява значително (дори 100 000 пъти) при увеличаване на интензивността на падащата върху тях светлина. Обхватът на изменение на съпротивлението може да бъде различен в зависимост от изпълнението.
Например от 100 ОМ до 1 МОМ или от 5 КОМ до 40 МОМ. Фоторезисторите се характеризират със значителна инертност - реагират на измененията на интензивността на светлината със закъснение от порядъка на части от секундата.
Фотодиодите се различават от обикновените диоди по това, че обратният им ток (в посоката на непропускане) не е близък до нула, а зависи от интензивността на падащата върху тях светлина. Фототранзисторите работят на подобен принцип, с тази разлика, че поради усилващото действие на транзисторната структура те са значително по-чувствителни към светлината (имат по-голяма светлочувствителност), отколкото фотодиодите.
И двата вида прибори са значително по-бързодействащи от фоторезисторите и затова се използват при предаването на импулсни светлинни сигнали, например в перфочетящите устройства. Сега много често вместо лампи с нажежаема нишка се използват светодиоди. Те са по-надеждни и коефициентът им на полезно действие е значително по-голям.
От гледна точка на приложението им в схемите светодиодите се различават от обикновените диоди само по напрежението на отпушване, което е около 1,4 V за червените светодиоди и около 2 V за жълтите и зелените.
От елементите, чувствителни към температурата, най-често се използват термисторите, които са с отрицателен температурен коефициент на съпротивлението, т.е. това са резистори, чието съпротивление намалява при увеличаване на температурата.
В зависимост от приложението си тези елементи имат различни корпуси - например във вид на стъклени пръчици или плоски пластинки за закрепване с винтове. Термисторите обикновено се използват като датчици за температура.
Електроакустични преобразуватели
В електронните устройства, излъчващи или преобразуващи звукови сигнали, трябва да има включени електроакустични преобразуватели: микрофони, високоговорители или слушалки.
Микрофоните преобразуват звуковите трептения в пропорционални изменения на електрически ток или напрежение. В практиката се използват три вида микрофони.
В динамичните микрофони мембраната под въздействието на трептенията на въздуха задвижва малка намотка, разположена в магнитно поле, при което в нея се индуктира електрически ток. В кристалните микрофони се използва пиезоелектричният ефект - възникването на напрежение на противоположните страни на кварцов кристал вследствие на механичните му трептения, предизвикани от движенията на мембраната. Третата популярна група са въгленовите микрофонни вложки, използвани в телефонните апарати. Те действат като резистори с променливо съпротивление, зависещо от движенията на мембраната, която притиска въгленовия прах в микрофона по-силно или по-слабо.
Динамичните микрофони имат най-малка чувствителност, обаче осигуряват най-добро качество на преобразуването на звука. Кристалните микрофони имат най-голяма чувствителност, но по-лошо качество и не понасят удари. Въгленовите микрофони решително превъзхождат другите по отношение на чувствителността и ниската цена, обаче поради ниското качество на преобразуване на звука (наличие на шумове, тясна честотна лента) са подходящи само за преобразуване на говор или неартикулирани звуци.
Високоговорителите са другата група електроакустични преобразуватели, еднородна по принцип на действие (подобен на принципа на действие на динамичните микрофони).
От практическа гледна точка най-важни са външните размери на високоговорителя, който обикновено е най-големият елемент на устройството. Трябва да се помни, че колкото по-голям е високоговорителят, толкова по-добро е качеството на звука и преобразуването му. При използване на високоговорители с малки диаметри (от порядъка на 5-10 см) преобразуването на ниски звукове (с малки честоти) е нарушено.
Най-важните параметри на високоговорителите са импедансът (съпротивлението) им, измерван в омове (OM), и максималната им мощност, измервана във ватове (W).
Преовключватели, релета и контактори
Почти във всяка електронна схема се използват превключватели, чрез които например се включва и изключва захранващото напрежение, превключват се функциите или работният обхват на устройството. Съществуват три основни вида превключватели: бутонни, лостови и стъпкови (въртящи се).
Най-популярни напоследък са бутонните превключватели от тип изостат. Всеки от сегментите на този вид превключватели има 2, 4 или 6 секции с по 3 извода (контакта), като в зависимост от положението на бутона средният извод се свързва с предния или задния.
Подобен превключвател може да бъде съставен от един или от много сегменти. Превключвателят с един сегмент може да има две постоянни позиции (бутон със задържане) или само една такава позиция (бутон без задържане). Многосегментните превключватели могат да имат конструкция, осугуряваща определена зависимост на положението на бутоните (натискането на единия освобождава останалите) или пълната им независимост (всеки бутон може да бъде включван или изключван независимо от останалите).
Бутонните превключватели от тип изостат лесно се монтират, снемат и съчетават за получаване на необходимите комбинации. Те могат да се монтират непосредствено върху печатна платка или на лицевата плоча на устройството.
Лостовите превключватели имат по-малки размери от бутонните, обаче не осигуряват такъв брой комбинации при включването им. Освен това те са и по-малко надеждни.
Стъпковите избирани, по-рано много разпространени, имат това предимство (което обаче понякога е недостатък), че позициите се избират поред, което прави невъзможно например едновременното включване на няколко вериги.
Релетата представляват превключватели, управлявани от електрически сигнал. Електрическият ток, протичащ през намотката на електромагнит, предизвиква притегляне на котвата, при което се съединяват една или няколко двойки контакти.
По този начин чрез включването на малък ток (например от батерия) може да се затвори силова електрическа верига, захранваща електрическа печка, лампа, телевизор. Най-важните параметри на релетата са напрежението на задействане на електромагнита (6, 12 или 24 V) ток и напрежение за двойка вторичната верига.
Специална разновидност на релетата, много удобна за приложение в електрониката, са херметизираните контакти, наричани рид-релета, които действат на малко по-различен принцип.
В тези релета основен елемент е стъклената ампула, по чиято ос успоредно един на друг и припокривайки се на определено разстояние,са запоени два контактни проводника. Тези контакти се съединяват под въздействие на магнитно поле, създавано от намотката, в която е разположена ампулата. Най-важното предимство на рид-релето е много голямата му надеждност, тъй като контактите не са изложени на влиянието на външни фактори - замърсяване и корозия. Важни са също и малките размери на тези релета. Техен недостатък обаче е относително големият ток, необходим за задействането им.
Печатни платки
Електронните елементи обикновено се монтират върху плочки от гетинакс или стъклотекстолит, върху които (от едната или от двете им страни) са нанесени медни токопровеждащи пътечки. Тези плочки се наричат печатни платки.
Монтажът на електронните елементи върху печатни платки е удобен както в промишленото производство, така и в любителската практика.
За изработването на печатната платка е необходим чертеж на токопровеждащите пътечки, изготвен въз основа на принципната схема, като се имат предвид разположението и размерите на елементите. След това съществуват две възможности: да се използват услугите на специализирана фотохимична работилница, изработваща подобни печатни платки, или платката да се изработи собственоръчно.
Чертежът на токопровеждащите пътечки, който трябва да се предаде на специализираната работилница, се изпълнява с туш върху бяла хартия в мащаб 2:1 или 1:1 (разбирасе ако не се използва компютър). Този чертеж се фотографира с цел да се изработи фотоплака, през която след това се облъчва предварително покритата със светлочувствителна емулсия стъклотекстолитова плочка заедно с намиращото се върху нея медно фолио. След облъчването на местата, където е падала светлина, се образуват неразтворими съединения, а от местата, където не е попадала светлина, емулсията се измива. След това платката се потапя в разтвор на железен хлорид, който разяжда медта от местата, които не са покрити с емулсия. Последната фаза е отстраняване на облъчената емулсия и пробиване на отвори за изводите на елементите. При самостоятелно изработване на печатната платка описаният процес ще бъде значително опростен, обаче трябва да се вложи повече труд, а резултатите ще бъдат доста по-лоши, особено по отношение на естетичния вид.
Чертежът на пътечките трябва да се нанесе върху стъклотекстолитовата плочка, покрита с медно фолио, като се използва някакъв лак или водоустойчив туш (например с водоустойчив флумастер). След това плочката се потапя в разтвор на железен хлорид, при което медта извън нарисуваните пътечки се разяжда. Накрая лакът трябва да се измие с разтворител. Явно качеството на печатната платка и естетичният и вид при описания процес зависят от точността и старанието при начертаването на чертежа върху нея, което обикновено изисква много труд. Всички необходими материали: покрити с медно фолио платки, разяждащ разтвор и туш могат да се купят в магазините за електронни компоненти.
За изработка на единични бройки електронни устройства може да се използва универсална (експериментална) печатна платка.
Електрически монтаж на схемите
Монтирането на елементите върху печатната платка с помощта на поялник не е трудно, стига преди това токопровеждащите пътечки да са калайдисани или намазани с флюс. За запояване трябва да се използва калаен припой с колофон (тинол) и поялник с мощност, не превишаваща 40 W. Краят на поялника трябва да бъде тънък, за да не с свържат с тинол две съседни полета или точки (например при запояването на изводите на интегралните схеми).
Елементите трябва да се монтират възможно най-близо до платката, като се поставят на противоположната на фолираната страна (страната без пътечки). Стърчащите изводи на резисторите и другите елементи след запояването се отрязват късо. Поялникът трябва да бъде достатъчно горещ, тъй като при ниска температура на тинола се получават т.нар. студени спойки, които не осигуряват трайна електрическа връзка и освен това много трудно се откриват.
Внимание: Трябва винаги да се помни, че монтирането на електронни елементи при включено захранващо напрежение е опасно. Това може да предизвика повреждане или унищожаване на елементите, а при случайна директно захранване от енергийната мрежа - поражение на работещия от електрически ток.
